ЕДИН ОТ НАЙ-УСПЕШНИТЕ НИ И НЕСТАНДАРТНИ РЪКОВОДИТЕЛИ
Млад човек с качествата и подготовката на Иван Башев навярно би се появил на обществената сцена с големи шансове за реализация и успешна кариера в която и да е страна, по което и да е време. Но това невинаги беше лесно да се случи в малка България след Втората световна война, в годините на пламтящи идеали и устрем за съзидание, но същевременно и години на грешки и заблуди, години на насилие. За да достигнеш до най-високи постове не беше достатъчно да имаш сериозен антифашистки актив, висока интелигентност и инициативност без още куп други качества. Не би могъл да оцелееш по върховете, ако не си надарен с аналитична мисъл, с умението да отстояваш позициите си убедително, с голям такт и дипломатичен подход.
Но „оцелявайки”, още по-трудно би било да впишеш името си сред най-успешните и нестандартни ръководители през онзи период, ако не притежаваш силен характер и упоритост, да се разграничаваш от дълбоко проникващия догматизъм и на спускани отгоре указания, с които си дълбоко несъгласен...
Такива мисли ме спохождат сега, когато си спомням за Иван Башев и за върховите постижения в политическата му кариера на поста дипломат номер едно на България през последните десет години от живота му.
Нямах щастието да го познавам отблизо, макар че общо взето съм работила и съм се движила през ония години в същите сфери и в почти същата последователност, в които е вървял и неговият път. Но съм слушала много за Иван Башев от наши общи приятели и разговорите с тях допълваха моите лични впечатления от човека, младежкия и културен деец, от големия дипломат Иван Башев.
Заедно с малки групи писатели участвах в три от международните младежки фестивали по времето, когато Иван Башев беше секретар на Световната федерация на демократичната младеж. Първият фестивал – в Прага, вторият – в Букурещ и един от следващите – във Виена, бяха незабравими събития за хилядите участници и гости. Младостта на света създаваше истински празници на красотата, дружбата и вярата, че с общи усилия ще се изгради един по-справедлив и по-добър свят на мира и благоденствието. Стадионите, естрадите, художествените галерии, улиците и площадите на фестивалните столици бяха отворени за песните и танците, за мечтите и надеждите на младежта на планетата. Организацията на фестивалите беше безупречна. Участието на българските делегации и програмите, които те изнасяха, неизменно будеха нескончаеми овации. Всичко беше добре промислено и подготвено благодарение на националните младежки организации и добрата предварителна работа на Секретариата на СФДМ, в който за наша гордост дейно участваше и младият Иван Башев.
По-късно, като заместник-министър на просветата и културата, Иван Башев показа не само своя интерес, но и разбирането си за ролята и проблемите на литературата и изкуството, с което печелеше уважението на артистичния свят и на дейците на културата.
Годините, в които Иван Башев беше министър на външните работи, остават паметни в историята на нашата дипломация и на България с това, което той успя да направи за балканската ни политика и за отношенията ни със съседните държави, както и с неговите изяви на европейската сцена. Известно е какво високо мнение за човека и дипломата Иван Башев изказваха не само ръководители и министри на външните работи от нашия регион, но и видни представители на европейската дипломация като френския министър на външните работи Кув дьо Мурвил. С неизменно уважение се ползваше Иван Башев сред най-добрата част на българската интелигенция и общество, въпреки – или може би поради – нестандартното си мислене и затова, че той сякаш беше изпреварил времето си, че вярваше в идеалите на своята младост, в социалната справедливост и солидарност, но виждаше и грешките на тогавашната система, носеше в сърцето си и идеалите на демокрацията и човешките права, беше европеец от най-висока класа.
Един ден в края на 1970 г., след четири години, прекарани в Българската телевизия, бях извикана от секретаря на БКП Венелин Коцев, за да ми съобщи, че в ЦК нямат претенции към работата ми като директор, но тъй като съм била много добра детска писателка, по-полезно щяло да бъде да заема пост, който ще ми оставя повече време за писане. Например, ако стана постоянен представител на България в ЮНЕСКО. Прецених, че предложението е интересно и го приех. Веднага обаче ми бе съобщено, че на този пост неотдавна е назначен нов постоянен представител, та ще трябва да почакам няколко години. А междувременно да се обадя на Иван Башев – щял да ми намери някаква работа в Министерството на външните работи.
Обадих се още на другия ден. Министърът ме прие любезно, но останах с впечатлението, че е малко изненадан от появата ми. Жалко, че съвсем наскоро били назначили председател на Националната комисия за ЮНЕСКО. Но най-добре да отида при Асен Нейков, началник на отдел „Печат и културно сътрудничество” – двамата с него сигурно ще намерим подходящо решение, увери ме Иван Башев. След няколко дни вече бях първи помощник на Асен Нейков и заместник-началник на оглавявания от него отдел. Попаднах в атмосфера спокойна и културна. За началник като Асен Нейков би могло само да се мечтае. Работехме в отделна малка сграда на ул. Хан Крум, но чувствах, че такава е обстановката и в главната сграда на Министерството.
Асен беше съученик от Немската гимназия и близък приятел на Иван Башев, поддържаше с него постоянна връзка. А в края на работното време, при обсъждането на задачите за следния ден, неизбежно ставаше дума и за министъра. За него Асен говореше винаги с голямо уважение, с възхищение, с най-топли чувства. И с увереност, че той ще направи всичко необходимо, за да се осъществят предложенията на Отдела за разширяване на културните ни връзки със света.
В добро настроение, както обикновено, отидох на работа и в студения 14 декември на 1971 г. Стори ми се, че е някак необикновено тихо по коридорите на Отдела. Отбих се при секретарката да видя дали е дошъл вече Асен Нейков. Тя ми съобщи, че той от ранни зори бил на Витоша заедно с групата спасители, които търсят Иван Башев. Не съм ли чула още? Не, нищо не бях чула. Знаех, че министърът ни е голям планинар, че въпреки всички правила ходи по планините сам, без охрана или придружители. Изглежда, че бе постъпил така и при вчерашния снежен и ветровит ден.
Асен Нейков се появи едва към обед – изморен, мрачен, отчаян. Той потвърди, че е било точно така. По-късно разбрахме, че се е случило непоправимото. В този ден на Витоша бяха загинали трима скиори – между хижа „Алеко” и Черни връх. Нелеп, трагичен инцидент. Непрежалима загуба за близките и приятелите на прекрасния човек Иван Башев. Тежка загуба за България.
В Министерството дълго се говореше и тълкуваше как е възможно един толкова разумен човек да постъпва така неразумно. Защо е държал в кратките часове за отдих да бъде сам? Сякаш е трудно да се разбере, че за хора като Иван Башев тъй мъчно открадваните мигове за почивка – или може би за осмисляне на изминалите дни и очертаване на предстоящите ходове върху шахматната дъска на българската дипломация – тишината на усамотението не е странна прищявка, а необходимост.
И отново, както толкова пъти досега, в паметта ми се явява споменът за един миг от лятото на 1971 г. Почивахме със съпруга ми в Дома на писателите край Златни пясъци. След вечеря решихме да се разходим до почивната станция на Министерския съвет и да се видим с летуващи там наши приятели. В парка на почивната станция се разхождаха летовници по двойки и тройки, други разговаряха по скамейките, някои играеха шах, шумни групи млади хора слушаха музика и се смееха. Търсейки нашите приятели, срещнахме на една от страничните алеи Иван Башев. Разхождаше малката си внучка, хванал нежно ръчичката ѝ. Вървяха бавно и мълчаливо. Почувствах, че не бива да нарушаваме милата тиха разходка, че министърът неслучайно е избрал тъкмо това по-уединено място, за да бъде сам с мислите си и с малкото момиченце, което не се бои от тъмното, щом държи неговата голяма топла ръка. Иван Башев ни видя. Кимнахме си, усмихнахме се и се разминахме, без да нарушим самотната му разходка…
Иван Башев остави незабравима следа в нашата дипломация. С мъдрост и далновидност начерта някои от основните принципи на външната ни политика, които са валидни и до днес. Завеща на младите поколения, строители на отечеството, ярък пример за всеотдайна и безкористна служба в името на едно по-достойно бъдеще за България.
Леда Милева